24 ноември, 2014

Исландия (част 2) - Златният кръг


Оставаше да минем още едно кръгово, за да се включим в главния път 1 и да излезем от Рейкявик. Но объркахме изхода, което малко изостри комуникацията в колата. За щастие грешката се поправи много лесно и най-сетне се измъкнахме от града, задминавани от няколко пълни туристически автобуса. Значи сме на прав път! Времето и пътната обстановка бяха прекрасни- слънчево и сухо- оства да изпълним плана за деня- да покрием част от маршрута от т.нар. Златен кръг (Golden Circle Route), без излишно бързане.
Заредиха се есенни, още сутрешно-заскрежени пейзажи и аз естествено се окопитих след объркания маршрут и поисках да спрем, за да поснимам. Пътят няма мантинели и е много изкушаващо да се стопира в канавката, но засега ще спазваме благоприличие.  Виждаме някакво безлюдно пътче, на което отбиваме. Докато се чудя накъде да се завъртя, невиждала чуждоземни ферми, на малкото пътче настава трафик, няколко коли маневрират, за да ни задминат, всички шофьори говорят по телефоните си. Аз получавам упреци, заради които потегляме.



Караме минути, в дясно - друга ферма, чиито коне са дошли съвсем до оградата край пътя. Какъв късмет, рано-рано ще направя снимки и на исландските коне, та да ги отметна като "забележителност". Слизам. Дели ни някакво каналче и още 10-15 метра, конете вдигат глава, забелязали са ме. Малко приготовления и тъкмо да фокусирам, чувам някакъв човек крещи в далечината. Фермата е на около километър навътре. Той вика и размахва ръце. Привлича ми вниманието. Чувам лай на кучета, той продължава да крещи, лаят приближава. В мен се събужда някакъв инстинкт за спасение, побягвам като престъпник и успявам да вляза в колата точно преди кучетата да са стигнали до телената ограда. Не мога да повярвам! Като в американски уестърн трябваше и с пушка да ми цели в краката може би? Добре че в Исландия няма нито постоянна армия, нито полицията е въоръжена  (до скоро), за да са популярни оръжията. Този явно е насъбрал доста, за да предприеме такива действия. Никакви коне повече, заявявам. Никакво спиране повече, заявява пък шофьора.

Какво им е толкова специалното на тези коне? Не сте виждали такива, освен ако не се вълнувате дълбоко от тези животни или не сте били вече в Исландия. Те са порода, която се селектира само тук, като със закон е забранен вносът на други видове, с цел да бъдат запазени такива, каквито исландците са ги създали преди векове. Ако някой исландски кон бъде изнесен от страната това е завинаги, той не може да бъде върнат обратно.  Не са толкова изящни, колкото например състезателните жребци, почти с размер на пони, муцуната им е по-къса, а гривата им е гъста и доста буйна спрямо размера на тялото. Освен това имат някакъв специален, пети ход, който при другите породи коне не съществува. Поради липса на хищни животни на острова, конете в Исландия са дружелюбни и неплашливи на теория, но при индиректен сблъсък със собственика им може да се стигне до неочаквани ситуации, както се случи за лош късмет на мен.

Продължаваме по пътя, вече сме се отклонили по път 36, разминаваме се предимно с джипове. Малката ни количка спазва ограниченията от максимална скорост за острова 90 км, но май е единствената. Шосето е хубаво, няма една дупчица по него, но не смеем да нарушаваме правилата. Дни преди да тръгнем в един исландски блог се обсъждаше глобата за превишена скорост на чужденец. Бил сниман от камера, докато карал със скорост 100-110 км/ч извън града. Получил фиш за глоба, равна на 150 евро. В същото време исландската авторка на блога сравняваше своята глоба, получена за същото провинение, равняваща се на 50 евро. Макар и негласно стигаме до извода, че и в Исландия има двоен стандарт за чужди и местни, така че да не са се чули оплаквания! Междувременно ние правим възможното, за да избегнем подобни нарушения. Не бързаме, ограниченията изглеждат поносими и не се променят, освен ако не наближим някакво миниатюрно селище от 3-5 къщи. Мигащи табла показват скоростта с усмихнато човече ако сме в рамките на ограничението.

Трафикът не е натоварен, освен в моментите, когато решим да поспрем за снимки :)
Мантинелите по пътя са рядкост.
Подобни къщички има през няколко километра. Оферират легло и покрив над главата. Възможностите за избор са ограничени, което обуславя и високите им цени.

Видят ли се струпани, спрели коли на някое място, значи има нещо за гледане. Виждаме отбивка край пътя, не са много, тази е първата от километри насам. Любопитно паркираме и ние. Поле, на което има различни по размер каменни купчини, подредени от преминаващите туристи. В миналите векове викингите са изпозлвали каменни канари за маркиране на маршрутите си. Сега подозирам, че се е превърнало в някаква интерпретация на заключените по мостовете катинари. Не се задържаме дълго.



Навлезли сме в територията на национален парк

Thingvellir (Þingvellir) 

Първата официална точка от Златния кръг. Има голям асфалтиран и разграфен паркинг, информационен център с мултимедия, сувенири, входът е свободен. Тук дори и тоалетната е автоматизирана и може да се плати с карта. Избързваме, за да изпреварим групата японски туристи, преди да започнем да си пречим на всяка крачка. Но парка е огромен и има място за всички.

От историческа гледна точка Thingvellir е мястото, където през лятото на 930 година е основан първия исландски парламент, с което се твърди, че се поставя и началото на Исландия като нация. На това средище хиляди хора от всички краища на острова са се събирали през вековете, за да проведат събрание, но в същото време в продължение на седмици са търгували, празнували, провеждали са игри.

Природният феномен, с който ни привлече обаче това място е пукнатината между северноамериканската и евразийската тектонични плочи, които бавно се отдалечават една от друга (с между 1-18мм на година) и чието буквално разкъсване може да бъде видяно при образувалият се между тях каньон. Това дава и обяснение за почти непрекъснатата сеизмична и вулканична активност, която не оставя Исландия в покой.


От панорамната площадка



Една от най-старите исландски църкви.

Времето започва да напредва, прекарали сме тук поне час. Отново сме в колата, втренчени в черното шосе и все така продължава да няма никакви дървета и храсти наоколо. Виждаме бензиностанция, първата по пътя ни откакто сме тръгнали.  Не се знае къде и кога ще има следваща. Колонките са на самообслужване, инструкциите се четат внимателно. Първо се въвежда прогнозна сума, за която искаме да заредим. Литър гориво е малко над 3 лв. Получавам моментално смс от банката за блокираната сума. Щом има достатъчна наличност зареждането може да започне. Изгорили сме едва десетина литра, затова щом автомата спира да влива бензин, остатъчната сума ми е върната в картата.


Навигацията ни подвежда и се озоваваме пред табела за някакъв голф и необитаема "частна собственост". Бързо сърфиране из интернет и разбираме, че сме се отклонили по друг път. Не е страшно, само няколко километра до правилното "кръгово" за път 35 и сме пред пренаселения паркинг на следващата забележителност. Поради популярността на мястото тук има огромен магазин с типични вълнени дрехи, закачливи сувенири с викингско присъствие и спасителен ресторант, в който хапваме поредния вкусен бургер. Една исландска студентка се опитва да ни убеди да направим анкета, която ще отнеме "максимум 5 минути". Не й се връзваме, половин час по-късно жертвите й още попълват отговорите в листовките. С подновена енергия и сили вече можем да видим:

Geysir

Това е именно първоизточника на думата "гейзер", от исландски "изригвам". Подробност обаче е, че Geysir всъщност изригва много рядко, понякога е неактивен и с години. За сметка на това на няколко десетки метра от него Strokkur прави невероятно шоу на всеки 5-8 минути. Пролуките в земята, отприщили този феномен, естествено са в следствие на земетресения.

Геотермална зона по пътя към главната атракция
Сред пушеците забелязахме скрити малки коминчета. Неясно е дали са само за подсилване на ефекта с пушека.
Вода бълбука от всяка дупка наоколо. Температурата й е 80-100 градуса.



Всяко зрелищно изригване е съпроводено с бурни, радостни възгласи от всички скупчени наоколо хора. Започва с дълбок бълбукащ звук, засилващи се кълба от пара и гореща струя вода изхвърчава на височини между 15-20, а понякога 40 метра.


Мисията за деня е добре изпълнена. Съвсем съзнателно пропускаме намиращия се в голяма близост водопад Gullfoss ("Златният водопад") и се отправяме към Selfoss, където сме резервирали нощувка в крайпътна ферма. Правим сериозно връщане в посока Рейкявик, но да имаш самостоятелна спалня и баня насред нищото има своята цена (заедно с доста по-високата парична равностойност). Да, това е едно от нещата, които за нас бяха много трудни в планирането. Малко са местата с подслон, на които можеш да проявиш туристическа лиготия. Ако комуналният живот не ти е присъщ и не можеш да пречупиш задръжките си, плащаш солено за това. И не че причината е в отдалечеността от големия град, в самия Рейкявик проблемът беше същия- масово местата за нощуване са със споделени удобства. Според мен има няколко причини. Макар Исландия да не страда изобщо от липса на туристически поток, той за щастие не е толкова масов (би било унищожително!), колкото в световно известните дестинации. От друга страна природата е толкова сурова и често жестока, че дори и малкото, което хората са изградили, периодично може да бъде отнесено от изригнала лава или силно земетресение. Не на последно място местните нямат проблеми с голотата. Това е страна с оскъдни слънчеви дни и всяка възможност за здравословна порция тен навън се използва. Има много, ужасно много термални води, реки и басейни, в които те обичат да се къпят и каляват дори в снежните месеци. Къде между тези им действия да вмъкнат време за срамежливост, суета или комплекси!? Така че ние, обременените, сме си виновни :)

Не знаем колко време ще ни отнеме пътя, почти не спираме за снимки. Редуват се ферма след ферма. Навсякъде пасат исландски овце (те също са по-специални) и коне, а към всяка селскостопанска постройка се виждат добре оборудвани трактори и машини- сигурно най-голямата мечта на всеки български дядо с парче обработваема земя. Размисляме се над чудесата, които тези хора правят, за да оцеляват сред такава природа и се чудим какво отглеждат на тази черна, вулканична земя. Намираме някои отговори през следващите дни.





Отбиваме в къща Lambastadir, внимаваме каменистият път да не причини някакви драскотини по колата, не ни трябват застрахователни разправии. Няколко свободни кончета пасат край пътя, не са зад ограда. Но след утринната случка не смея да ги доближа, правя опит да ги снимам в движение от колата и това май е най-близкия ми контакт с тези животни. Собственикът беше голям симпатяга, който кръстихме чичко Ламбастадир. Оглеждаше ни с интерес. Така сториха и патиците, които фръцкайки се дойдоха да ни посрещнат, клъвнаха ме по бутуша, задоволиха любопитството си и се врътнаха обратно, за да се върнат от където бяха дошли. Чичко Ламбастадир много се стъписа на историята ми от сутринта и обеща, че неговото куче е съвсем безобидно и че няма да имам проблеми с конете. Уви, повече на открито не ги видях. Показа ни и единствения си заек, който също се разхождаше щастливо и свободно из сламата. Бяхме напълно сами в цялата къща и щом светнахме лампа в стаята, до прозореца се наредиха две бели и една черна овца, гледайки нахално пришълците вътре. Къщата имаше собствен топъл извор, чиято вода на няколко минути сама се сменяше в пригоденото за посетители басейнче. При температура на въздуха близо до нулата потапяне в естествено горещата вода е заслужено  преживяване след дългия път.

Към 20.00 ч. се чува лека суматоха, на вратата на стаята се почуква и собственика идва да ни предупреди, че навън вече има красива Аврора. Скоростно навличам екипировката и изскачам навън, където се нареждам редом до новодошли гости. За тях е първото виждане на северно сияние, аз се изфуквам, че ми е за втора вечер. Слаба им е подготовката и бързо губят интерес, но първо всички се скупчват да гледат какво се случва при мен.



Оставам сама да се радвам на програмата, която природата ми е подготвила. Духовете на боговете (както са смятали векове назад) танцуват ли танцуват в пълна тишина. Над главата ми се вижда Млечния път, гледката е невероятна и незабравима!!! Съзвездията, които познавам в България са изключителна скука в сравнение с това, което виждам в Исландия. Сиянията са по цялото небе, трудно ми е да се завъртя на всички посоки, за да уловя всяка причудлива форма. Вътрешно тържествувам, една овца ми приглася в тъмното. След малко чичко Ламбастадир идва да я търси, черната овца се била загубила и явно това е бил някакъв отчаян зов. Е, не сме се разбрали с нея.
Тази нощ заспивам отново щастлива.


Маршрутът за деня
 Следва: Исландия (част3) - по южния бряг

17 ноември, 2014

В най-северната столица на света - Рейкявик. Исландия (част 1):

В началото на юни шофирахме по магистралата на връщане от черноморския бряг и аз отново разнообразявах пътя като четях на глас блогове за пътешествия. Няколко седмици преди това вече се беше зародила идеята за Исландия и сега се налагаше да прекъсвам литературното четене с чести отскачания до Уикипедия за изясняване на някоя тамошна деликатесна съставка или питие. Редувахме избухване в смях с възклицания колко ужасно или пък интересно звучи проверяваното нещо и се ентусиазирахме още повече за посещение на тази далечна и различна страна.
Така узрели за идеята взехме и че осъществихме това приключение. Не беше лесно изобщо. Морето, от което се прибирахме стана последното за лятото, а то едва започваше. Преминахме в режим пестене доста отрано и добре, че сезонът беше дъждовен, защото сигурно дните до октомври щяха да са още по-мъчителни и дълги.

Доста отчайващи бяха цените на самолетните билети на фона на всичко, което сме купували до момента, а алтернативите до там не бяха много за октомври. Претегляйки плюсове и много минуси все пак стигнахме до маршрута София- Франкфурт- Осло- Рейкявик. И леко си отдъхнахме. До август. Тогава исландските сайтове започнаха да съобщават за засилваща се сеизмична активност и две седмици по-късно тя доведе до три новоотворили се кратерни дупки при Holuhraun с бълване на тонове лава в подножието на един от най-мощните исландски вулкани Бардарбунга. След като се оказа, че изригванията не са толкова опасни за въздушния трафик, нито ще попречат на нашия маршрут, 10 дни преди заминаването Луфтханза излязоха в поредната си стачка, с което прибавих няколко бели косъма в косата си. 4 дни преди отпътуването отново стачкуваха с доста отменени полети. За щастие те не ни засегнаха пряко и успяхме да отлетим по план.

Щастливата развръзка.

След близо 3-часов полет от Осло, точно на рождения ми ден, в неделя около обяд исландско време, взехме багажа от малкото летище на Кефлавик, натиснахме по една усмивка на устройствата питащи дали сме доволни от обслужването и се заоглеждахме на терминала за магазин, от който да купим предплатена карта за интернет. Всички новопристигащи се втурваха да купуват алкохол, ние ще купуваме интернет! Бяхме заявили кола под наем чак за 12 часа, но нямаше къде толкова да убием цял час. Един-единствен щанд за вестници и разни дреболии за хранене, явно това трябва да е мястото. Оказа се че имат карти, но за предплатени разговори, а ние искахме само интернет. Подлъга ни слънцето и се озовахме навън, едно хубаво ледено вятърче лъхна и набързо навлякох шапка, шал и ръкавици. Местната фирма, от която наехме колата беше на 300-тина метра от летището. Оглеждам се наоколо- равно поле, тук-там сламки в есенни цветове и едно декоративно замръзнало от студа фонтанче. Дано времето се задържи поне толкова добро!

Някак бяха ни усетили, че караме все коли в червени нюанси и го приехме като забавен факт, че и тук няма да е изключение. Беше възможно най-евтината количка от своя клас (доколкото в Исландия може да се определи нещо като евтино), с автоматични скорости и зимни гуми- бонус, който иначе се заплаща допълнително.  Много голям процент от туристите са американци, затова се съмнявам изобщо да се предлагат коли с ръчни скорости. Особеност при наемането на автомобил в Исландия е, че не се предлагат застраховки без самоучастие при евентуални щети. Т.е. дори да се случи нещо винаги трябва да се плати някаква сума. За лично спокойствие ние взехме допълнителен пакет със защита от хвърчащи камъчета, пясък и пепел, без да имаме намерение да караме по черни пътища.
Градски транспорт между градовете/ населените места няма, или поне и да има не е толкова чест, че да се разчита на него. Вариантите за движение из острова са с автомобил, организирана автобусна екскурзия или за по-напреднали- със самолет. Все пак от летището до Рейкявик има автобус , но да стоиш само в столицата си е като пропиляно време. Защото Исландия не е нищо от видяното до момента.

Едно бързо ровене в интернет, за да установим, че в неделя малко магазини изобщо работят, а още не се бяхме снабдили с търсената интернет предплатена карта. Търговски център Kringlan в 12ч. вече трябваше да е отворил, затова тръгнахме към него. На първата изпречила се отбивка трябваха малко сухи тренировки  за свикване с автоматичните скорости, след което се отправихме по равния черен асфалт към Рейкявик.
Вече сме в Исландияяяя!

Стигайки в столицата спряхме на безплатния паркинг на Kringlan. Купихме от офис на Siminn жадувания предплатен интернет (продължава да ми допада организацията с теглене на номерче, което определя реда ти в магазина за по-пълноценно обслужване) и поседнахме в Hamborgarfabrikkan. Оказа се, че за всеки рожденик има безплатен сладолед. Дали беше само за деца, не знам, но моят истински празник започна именно тук. Освен неочаквано вкусен сладолед към огромния си хамбургер получих музикално поздравление, както казаха те- с нещо типично исландско- "Joga" на Björk, без да предполагат, че съм й фен. Всички присъстващи посетители ми ръкопляскаха бурно, а за финал научихме, че в Исландия обичайно за обслужването не се оставят бакшиши (предвидено е в цената). Независимо, че има сервитьор, плащането става на излизане на каса. За целия ни престой разплащахме единствено и само с банкови карти, никъде не ни потрябваха пари в брой. Супер удобство, тъй като исландски крони не могат да бъдат обменяни никъде в България. Но трябва да се има едно на ум ако се налага паркиране на улицата, плаща се през автомат с монети.





В 16ч. най-накрая се настанихме в хотела. Прозорецът на стаята гледа в малък двор на детска градина и сграда с размер на килер. Задържам поглед там и наблюдавам как вътре две бебета се обгрижват от две учителки, това са всички обитатели на постройката. Загатнах вече, че хората го дават лежерно с работното си време тук. Хотелите настаняват в късния следобед, магазините отварят чак към 11, в 17-18ч. работният ден приключва, в неделя единици работят. Наистина е депресивно да излизаш и да се прибираш по тъмно в дългите зимни дни, когато слънцето изгрява към 10-11ч. и залязва към 14.30-15ч., въпросът обаче е защо през по-светлите сезони продължават в същия режим? Може би, за да имат исландците време да се радват на слънцето навън :)  Ние имахме достатъчно дълъг ден, за да разгледаме спокойно столицата.

Стартирахме с катедралата

Hallgrimskirkja 

Архитектурата й е вдъхновена от формата на изригващ гейзер и в същото време в структурата й има препратки към вулканични скали, които има в изобилие из Исландия. На площадчето пред входа е скулптурата на смятания за първия стъпил на американска земя европеец- Leifur Ericsson. Има писмени данни, че той го е сторил около 500 години преди Колумб.
Срещу 700 исландски крони на човек (около 5 евро) се качихме с асансьор на 72 м височина, само на 2.5 метра под върха на най-високата исландска църква, където се открива панорама към града.

Hallgrimskirkja и базалтови скали, вдъхновители на структурата на фасадата

Статуя на Lief Ericcson

Църквата отвътре и нейния орган с 50 тръби

Пейзажът е изцяло градски, погледа грабват шарените сгради. Традиционните къщите са преобладаващо дву-триетажни, но новото строителство извисява вече доста по-високи жилища. От малко над 300-хилядното население разпръснато на територията на цялата държава (приблизително толкова за сравнение са жителите на Пловдив), почти половината исландци обитават столицата. Под тротоарите и градските улици циркулира термална вода и  ги предпазва от заледяване през зимата. Почти 100% от домовете се отопляват от водата на естествените горещи извори, които извират в изобилие от земята в района. Е, подробност е, че водата от чешмите мирише на сяра, но пък няма проблем с парното в стаята на хотела ни.

Изглед към Esja (вулкан, но застинал)


Laugavegur e централната търговска улица, която не е пешеходна. По навик се спираме да изчакаме колите да минат преди нас, с което събираме неразбиращи погледи у шофьорите.
По централната улица Laugavegur магазините вече са започнали да украсяват коледно витрините. Забелязвам интересни предложения за празнично облекло- бляскави вечерни рокли, комбинирани с традиционни вълнени пуловерчета отгоре :-) Разминаваме се предимно с туристи, но успяваме да познаем кои са местните. Туристите, ние включително, вървим зимно екипирани като за планински преход, температурата е около 2 градуса, а исландските девойки веят ефирни разкопчани жилетки. Гологлави велосипедисти карат без да се впечатлят особено от бръснещия вятър. Ентусиазирани атлети на всякакви възрасти тичат по крайбрежната алея на Северния Атлантик по всяко време на деня и пак се чудим кога ходят на работа?



Планината Esja

Правим снимка пред Sólfar (Sun Voyager) и продължаваме по крайбрежната алея към Harpa.

Sólfar е лодка-фантазия, символизираща надежда и възхвала към слънцето.
Иронията е, че разположението й е в посока север, а не на изток към изгряващото слънце,
както е бил първоначалния план. Но това е полезен индикатор на посоките за тези като нас,
които търсят северни сияния.

 Поглед от Solfar към новите крайбрежни жилища. Времето никак не е приветливо.
Фасадатана концертната зала и опера Harpa е иградена от разноцветни прозрачни геометрични елементи, които пречупват външната и вътрешната светлина така, че правят сградата да оживява и пулсира в някакъв свой ритъм.


Престоят в столицата (почти пълни 2 дни) се превърна в кулинарен празник. На пук на всички отвратително звучащи легенди за тукашната храната, това е мястото, на което не почувствах и минута глад. За мое огромно щастие имаше достатъчно американизирана на вид храна (да не се разбира фаст фууд), за която като помисля сега започвам да слюноотделям. Точно тук, между Harpa и пристанището, виждаме една невзрачна будка с извила се опашка пред нея. Това е най-популярната исландска будка за хот тог. Не само е една от най-евтините улични храни (около 2 евро за брой), което обуславя тълпата отпред, но и с интересна интерпретация на съставките- с карамелизиран лук и няколко вида непознат сос. Един много едър, брадат, рижав викингски прароднина сръчно ни прави редичка от няколко мини хотдога. Облизваме пръсти и продължаваме кулинарната вакханалия.

Акула (най-малкото), по часовниковата стрелка: кит, пъфин, риба
Настъпил е happy hour из кръчметата, две бири са на цената на една. А това е голямо събитие. Първо, защото продажбата на алкохол се контролира от държавата. Той се продава единствено в специализирани магазини, тукашния се казва Vinbudin. Второ, защото е  скъп. Една бира струва 1000 исландски крони (около 6.50 евро). Дълги, тъмни, зимни нощи, депресия, алкохол, не много добра комбинация, затова се опитват да ограничат местните да не посягат към чашката. Под акомпанимента на жива джаз музика вдигаме няколко празнични наздавици и се отправяме към най-голямото предизвикателство- дегустация на традиционни исландски специалитети. Аз само в ролята на снимащ, бях го заявила предварително. Мислехме си, че ще е трудно да намерим от местните гадости, но почти на всяка крачка оферират кит или пъфин (кайра). Поръчваме няколко отбрани шотчета с по няколко парченца от исландските деликатеси.
Гвоздеят на вечерта е hákarl- гренландска акула. Сервират я в затворено бурканче, защото е с доста натрапчива миризма на амоняк. Акулата уринира през кожата си и от там идва това ухание. Когато бъде уловена се заравя за няколко месеца в земята да позагние. След това се изравя и още известно време съхне в определени условия докато заприлича на филе. И после достига до трапезата на исландците силно натурално ароматна. Дали защото спътника ми я тества в ресторант, а не от консерва от магазина, няколко парченца бяха успешно изядени. Така бяха отметнати още китово minke месо и въпросния puffin (много чаровна, пингвино-подобна птичка). За протокола, стомаха на моя човек се оказа здрав и не е имал проблеми с нетрадиционните вкусове.

Горещо препоръчвам серията на Bizarre Foods ("Странни храни") за Исландия, от нея научихме доста.

Дългият ден обаче не можеше да приключи скучно. Освен, че спечелих 3 допълнителни празнични часа заради времевата разлика, имахме уговорка помежду си, че независимо в коя част на острова сме ще дебнем небето за северни сияния. Добре екипирани и със статив под ръка отново слязохме на крайбрежната алея. Нямахме големи очаквания, защото през деня беше доста мрачно и облачно, но атмосферните условия бързо се менят тук. Разполагахме с някакво приложение на телефона за компас, но нещо не сработи и не бяхме много наясно накъде да гледаме, затова просто се съсредоточихме към планината отсреща като по-тъмно място. Все така продължаваше да е облачно и след половин час взиране в небето нямаше никакви сияния. Всъщност ние не знаехме как трябва да изглеждат те и в това беше най-голямата тръпка. Всеки някога е виждал красиви, цветни картинки с тях, но дали наистина са такива? Облаците се пораздухаха и се показаха единични звезди. Тъкмо вече започнаха да се чуват мрънкания да се прибираме вече, когато Б. видя някаква бяла лека мъгла да минава през една група звезди и да изчезва. Накара ме да снимам и чудо! На екранчето на фотоапарата се показаха зелени петна. Писъци, подскоци, целувки, пляскане бяха съвсем естествената ми реакция на случилото се. Загледахме се в небето и започнахме да различаваме малки бели вълнички в различни посоки точно над главите ни. Някои се засилваха и ставаха бледо зеленикави, други пак като лека мъгла се стелеха и изчезваха. Няма такава радост! Не бяха шарени, но гледката е неописуема. Изеднъж тичайки започнаха да прииждат още хора, за да снимат. Най-най-хубавият завършек на рожден ден, точно навреме!


Полезна информация:

- контактите са тип шуко, т.е. както в България;
- северни сияния могат да бъдат видяни между септември и април, когато нощта е достатъчно дълга.

Следва: Исландия (част 2) - Златният кръг