24 септември, 2014

Латвия: Рига - забележителности и суеверия

През май 2014г. Рига финализираше подготовката за своето домакинство като европейска столица на културата. Строяха се открити сцени, очакваха се концерти, улиците се чистеха до късно вечер. Не можеше да не се набие на очи колко много латвийски знамена имаше навсякъде. Посещението ни също съвпадаше по време с техния Ден на независимостта. Не само в централната част, но и в периферните квартали всеки вход на жилищна сграда беше окичен с голямо знаме. И въпреки, че е столица, градът ни се видя доста спокоен.
Когато самолетът започна да снижава за приземяване дълго летяхме над празни поляни и ненаселени площи. Летището на Рига е сравнително малко, слязохме директно на ръкав, но пък вътре беше изключително приятно, чисто, модернo. На изхода се отбихме през гишето с информация, от където си купихме карти за автобуса за 2.50 евро, които да се ползват в рамките на 24 часа. Снабдихме се още с безплатна карта/брошура със забележителностите на града. Може да се купи еднократен билет и от шофьора на рейса, но ние решихме да си вземем карта, за да можем да си я презареждаме когато се наложи. Въпреки че е картонена тя има чип и при всяко качване трябва да се валидира в превозното средство. Не си помисляйте да пътувате гратис, защото на влизане в града автобусът отбива на специална за целта стоянка, където се качват 5-6 контрольора, вратите се затварят и рейсът не потегля докато тече проверката.

Пътувахме с автобуса около 15 минути и имах време да се поогледам и ослушам около мен. Макар официалният език да е латвийски хората наоколо говорят на руски. Общо взето латвийски чухме по-късно само по телевизията. Въпреки това латвийците отхвърлят с референдум руският да бъде втори официален език. Сградите, покрай които минаваме не са някакви архитектурни шедьоври, може да се каже, че сме като у дома си. Но колкото повече наближаваме централната част, толкова повече се засилва усещането, че все пак сме в чужда европейска столица.

Слязохме в района на централната автогара. Първото, което ни направи впечатление (дали защото в момента сме на такава вълнà?) е, че почти всеки втори автомобил караше поне по два велосипеда на багажника си. Масово младите хора бяха на колела, затова си има и улични светофари само за велосипедисти. Приятна изненада бяха и колелата, които можеха да бъдат наемани между различни точки в града срещу дребно заплащане със смс. За дължината пък на велоалеите можем да направим извод от факта, че такива имаше дори на излизане от града. Виждаш някакви буренаци и дървета, а до тях велосипеден път, който (само предположение) води примерно към Юрмала (плажен курорт близо до Рига). 

Друго, което ни се видя странно бяха рикшите. Доста нетипично средство за придвижване в тези географски ширини, но изглежда и доста популярно сред (отново) подпийналите англичани. Рикшите си имаха радио, което биваше надувано до дупка щом е в движение, а возещите крещяха и пееха с пълно гърло като подобава за такива забавляващи се туристи.


Велосипеди, които могат да се наемат.


Запътихме се към хотела, чиято история прочетохме на място. Дядото на днешния собственик бил принуден да избяга в Швеция по време на Втората световна война. Като всяка частна собственост къщата е била конфискувана по време на руската окупация и ползвана за резиденция на високопоставни генерали от КГБ. Връщат си собствеността над него през 1991г. при извоюване на независимостта на Латвия. Най-вероятно за западноевропейските и американски туристи това е един интересен факт, който латвийците умело използват за привличане на посетители.

Почти нямаше приятел, който знаейки накъде сме се запътили да не ни попита "Ъъъ, какво ще правите там?!" Донякъде неголямата популярност на Рига ни привличаше в тази пролетна обиколка. Затова с уговорката, че не сме изчерпателни, подробности за града следват.

По каналите на река Даугава

От предходните публикации става ясно, че има ли някъде лодка за разходка, то ние почти сигурно ще се качим на нея. Така се случи и този път. Малки покрити лодки предлагат разходка по каналите, вливащи се в река Даугава, която преполовява Рига. Разходката бе с продължителност 1 час, в пълно мълчание от страна на лодкаря - една от причините изобщо да не заслужава 18-те евро на човек.

Малко мостче отрупано с катинари.


Стартирахме от малко кейче в парк Кронвалд сред зеленина, фонтанчета и каменни арки на мостове, под които се оказа, че спят бездомници.



Сравнително бързо изпъплихме към водите на Даугава и станахме свидетели на панорами, които при залез биха били още по-впечатляващи.


Кулата на църквата Св. Петър, от която може да се види града от птичи поглед.

Модерната сграда на библиотеката.
 След разходкaта си стана време за следобедно разпускане. Затова се отправихме към Black Magic Bar да сътворим малко магии в черно или иначе казано да опитаме

Riga Black Balsam (Rīgas Melnais balzams)

Това е традиционен латвийски ликьор, създаден от фармацевт, живеещ в Рига, който на вкус определихме, че наподобява пелин. В състава на "отварата" има 24 различни растения, цветя, корени, масла и плодове, отлежаващи в дъбови бъчви, така че да речем, че консумацията му е полезна за здравето :) В този бар, в подходяща тъмна, старовремска атмосфера, го предлагаха както за пиене в различни коктейли с кафе или водка, така и като есенция в различни сладки и шоколадови бонбони. Опитахме няколко вариации като всеобщ фаворит беше черният боровинков балсам. Взехме и за вкъщи. Сгряхме се вътрешно, от което ни дойдоха сили да излезем отново из града и да се полутаме из уличките на стария град, откривайки маркираните по картата забележителности. 

Много приятно беше да установим, че тукашните сувенири не бяха китайски или поне не лъхаха натрапчиво на такива. Имаше голяма доза артистичност и местен дух по сергиите на няколкото обособени пазарчета. Най-разпространени бяха плетивата и кехлибар под каква ли не форма. Странно е на колко висока цена се продава нещо, което морето изхвърля съвсем естествено по бреговете на Балтийско море. Но признавам, нищо не разбирам от бижута, камъни и тяхната обработка.


Старият град на Рига

Сградите в стария град на Рига са класически представители на стила Ар Нуво (Art nouveau - Ново изкуство), характеризиращи се обобщено накратко с използването на вълнообразни форми, украси и скулптурни детайли по фасадите.




На това площадче е скулптурата с Бременските музиканти. Муцунките на животните са се поизлъскали, защото почти през цялото време някой снимащ се турист ги държи или подпира.
 Има няколко емблематични постройки/сгради с интересна история:

Часовникът Лайма

"Хайде да се срещнем на часовника Лайма" е най-честата фраза, когато се уговаря среща с приятел. Часовниковата кула в самото начало на Стария град е била място за срещи още откакто е издигната в началото на миналия век и така хората не би трябвало да закъсняват за работа. От десетки години служи като реклама на латвийските шоколади "Лайма" (между другото не лоши и много красиво опаковани). Говори се също, че покрай тази точка за срещи са тръгнали много любовни запознанства :).



Трите братя

Най-старият оцелял жилищен комплекс, състоящ се от три сгради, строени през три различни периода- 15,17,18 век в три различни стила. Построени са на много малка площ и си признавам, че ги подминахме няколко пъти. Макар почти нищо да не се знае за тях са се превърнали също в един от символите на Рига, има ги в различни стилизирани сувенири.







Къщата с котките (Kaky nams)

Кръстена е така заради двете скулптури на черни котки, поставени на покрива на сградата. Историята е, че котките в ядосана поза- с извит гръбнак и вирната опашка- са поставени по поръчка на собственика на къщата, на който било отказано членство в  Гилдията на търговците в началото на миналия век. Той изразил обидата си като наредил скулптурите да бъдат обърнати с опашките към къщата, в която се помещавала въпросната Гилдия (днес сградата на Кметството), за да им донесат нещастие и проклятие. Говори се, че всъщност проклятието е споходило скулптора, който паднал от покрива, докато монтирал произведенията си там. След дълга съдебна битка котките са обърнати в сегашната си посока и в крайна сметка търговецът постигнал своето и бил приет в Гилдията.

Тъй като уличките са тесни, а сградите солидни, поради липса на подходящ обектив в употреба влезе телефона, който прави безупречно свързани в панорами снимки :)


Къщата на Черноглавите (Melngalvju nams)

Тази сграда е една от онези архитектурни символи, с които обикновено се свързва визуално Рига. Тя е построена през 14 век за Братството на Черноглавите- гилдия на несемейните германски търговци в Рига и се е използвала за срещи и празненства. Фасадата е много богато украсена, различни елементи са били добавяни през вековете и е като украшение в сърцето на Стария град. През Втората световна война е превърната в развалини, но през 1992г. латвийците започват изграждането й наново и е напълно възстановена. Не е отворена за посещения.


Църквата Свети Петър

Кулата на "Свети Петър" попадна не в една и две снимки, докато обхождахме Рига откъм суша и вода. Вместо с кръст тя е декорирана с петел и е най-високата в Стария град сграда. Полутахме се докато намерим "кулата с петела" докато установим, че има още две катедрали с петли на върха. В едната, Doma, се намира един от големите органи в Европа и дори имаше опашка за концерт същата вечер. Петелът се смята за защитник от злото и сутрешната му песен може да изплаши дявола. В случая също са били ползвани за индикатор на вятъра, тъй като Рига като пристанищен град е посрещала и изпращала множество кораби.
Но защо беше цялото търсене? На туристическата карта беше отбелязано, че е възможно качване на кулата й и знакът за фотоапарат подсказваше, че има какво да се види. Имах пъклена идея да се качим за залез над града, но за съжаление работното й време беше до 17.30, а последното качване до 17.00ч. В кулата има асансьор с човек, който контролира броя на пътниците или килограмите им на око. Чака се на опашка и макар да върви бързо все има някой който небрежно и разсеяно се опитва да те пререди. Входът е 8 евро на човек, а площадката на върха е толкова тясна, че двама човека трудно се разминават. Всичко е в решетки, което прави снимането изпитание, съпътствано с брулещи ветрове на 70 метра височина. Ние постояхме около 15-20 минути (но може и повече, времето в снимки обикновено лети). През това време  се смениха всички годишни времена, за радост поне снега пропусна. Драматични облаци, слънце, дъжд, вятър, имаше си от всичко. И гледките, към Даугава, които бяха прекрасни. Е, покривите към града не бяха чааак толкова красиви, но за мен си заслужава времето там горе.


Тази четворна композиция от сгради е Централния пазар
Един от трите моста над Даугава и сградата на библиотеката
Красивият Стар град
Покриви
Специална история има тази църква. Построена през 13 век 6 пъти е удряна от светкавици, опожарявана е. Според традицията при граденето на камбанарията ръководителя на строежа е трябвало да седне на гърба на петела, да изпие чаша вино и да хвърли чашата надолу. На колкото парчета се счупи чашата, толкова години ще просъществува кулата. За зла участ през 18 век при поредната реставрация строителя изпуснал изпразнената си чаша в купа сено на преминаваща каруца и чашата не се счупила. Всички били уплашени, че кулата скоро ще се срути. Тя удържала 200 години до Втората световна война, когато изгоряла заедно с църквата точно на Петровден. Запазени са останките от тогавашния петел. 
Когато новата кула била завършена точно на Петровден през 1973г. архитектът възседнал петела, изпил чаша шампанско и я хвърлил надолу. Тя се строшила на хиляди парченца с големината на прашинки. Цялата история около съдбата на църквата, както и снимки преди/по време на строежа/и сега са изложени във фоайето точно преди  асансьора, така че запълнихме времето в чакане на опашка с четене и разглеждане.
Днешната кула е изградена от метал, има часовник, който има стрелка само за час и 5 пъти на ден на кръгъл час (но кой ли?) свири някаква латвийска народна песен. Между другото я чухме докато се разхождахме следобед и си мислехме, че идва откъм кметството по случай националния празник на Латвия. И това ни усмихна, защото се вписваше идеално с атмосферата на стария град. 


Полезна информация:

Часовата зона е същата като в България.
Контактите са стандартни.
Латвия е в Еврозоната, може да се плаща почти навсякъде с карта.
Билети за автобус могат да се купят от улични автомати, като въпреки че имаше възможност за плащане с карта се оказа, че можем да ги купим само с пари в брой.
Трансопортът е чудесен, спирките са прекрасно обозначени с табла, разписанието се спазва, има бус-лента, така че не сме имали проблеми със задръствания.
Младите хора говорят английски, но с възрастните е по-вероятна комуникация на руски.


04 септември, 2014

Из пристанищата на Малта (Част 2)

Моят ден рожден. Без никакъв план, безгрижен, горещ, слънчев и морски. За да ми върви по вода (това го измислих в последствие като причина) яхнахме вълнАта. Е, нямаше вълни за радост, така че се качихме на първата голяма и препълнена с хора лодка, която ни се изпречи на фери спирката в Слима. Щяхме да обикаляме пристанищата около Валета.

Като цяло в Tripadvisor този вид екскурзия беше с доста нисък рейтинг. Потвърждавам безсмислието й донякъде, но трябваше да отчетем някаква дейност в този ден след несъстоялата се морска разходка. Час и половина в морето и много малко обходена територия, мирис на изгорели горивни газове и много, много туристи на палубата. Тук оцених отново изключителното спокойствие, на което случихме в Портимао (Португалия), защото в Малта конкуренцията от снимащи беше кошмарна. Тъкмо балансираш, за да кадрираш и протегнат ръка с някоя сапунерка да ти направят фото бомба.  Не знам дали в Малта изобщо има "извън сезон", там истинска зима със сняг и студ няма (или поне в близката им история няма) и това привлича огромно количество туристи, всякакви- и млади, и стари. Така че и през октомври беше изключително пренаселено.

Запъплихме с мръсна газ, точно по обед. Много умно от наша страна да тръгнем в най-големия припек! Но поне се сдобихме със слънчев загар без да плажуваме.

Новото курортно строителство на хоризонта. На преден план се вижда малка част от Fort Manoel, стратегическо укрепление от времето на рицарите. Използвана е и за снимачна площадка в Game of Thrones в наши дни.
Яхтеното пристанище Gzira. На заден план се разполага италианското посолство в Малта. Има и други естествено, отново с добро стратегическо разположение :)
Този фотогеничен фар на Fort St. Elmo е заливан от доста яростни вълни през зимата. Сега обаче всичко е спокойно.
Покрай крепостните стени на Валета. Не случайно се използват за естествен декор в много холивудски филми.
Поглед откъм водата
Същото място поглед отгоре
























Благодарение на този маршрут всъщност се ориентирахме за посоката, в която да вървим, за да стигнем Upper Barrakka Gardens. Ето ги и тях, погледнати от водата и може би за съвсем малко сме се разминали с топовните гърмежи в 12.00 ч.:
При добро съгласуване на времето, топовните салюти могат да се наблюдават и от водата

 В този залив навлязохме в главното пристанище на Валета. Тук е и мястото, от което тръгва ферибота на Virtu Ferries за Сицилия. Нещо забавно, излиза че от някакви патриотични подбуди малтийците сякаш обичат да преувеличават за това, с което разполагат. За пред туристите в Малта се намира  най-голямото пристанище в Средиземно море, но всъщност... то е трето според справка в интернет. Може би огромните размери на акостиралите тук круизни и търговски кораби ги кара да мислят мащабно :)


Senglea
Тази най-вероятно не е негова, но Роман Абрамович наред с други богаташи често акостирали с яхтите си в тукашни води. Отново някаква странна форма на малтийска гордост у нашия гид.
Fort St. Angelo
Fort Ricasoli
Към своя край турът стана доста по-приятен и прохладен, и откри красиви панорамни гледки.

Пристигайки обратно в Слима отново се качихме на корабче до Валета, където видяното от водата беше преговорено и откъм суша. Вечерта неизменно завърши с красива нощна панорама.



02 септември, 2014

Малта - на остров за малко дни (Част 1)

Октомври, 2013 г.

"Това е най-странното място, на което сме попадали до сега" си мислех аз, возейки се в автобуса от летището. Вече леко се обвинявах за избора на дестинация, но спътника до мен каза: 
"Спокойно, ще бъде забавно!" и това леко ме успокои, но явно и на него му минаваха подобни мисли. Проблемът може би дойде от съвсем спонтанната покупка на самолетни билети и липсата на време за по-сериозна подготовка (което уви ми е най-досадната част от едно пътуване). Спонтанността премина в разочарование, което се породи от високите очаквания за една екзотична и не много лесна към тогавашна дата за достигане страна и реалността, на която отдадохме малко време за справяне.

Много неща ни бяха за първи път.
Полетът с Еър Малта, който мина през Атина, за да качи още пътници, а ние чакахме в самолета без да слизаме. За първи път слязохме по самолетната стълбичка точно пред входа на летището, чувствахме се ВИП :). За първи път стъпвахме на островна държава и за първи път усещахме толкова голяма влага във въздуха, която чак затрудняваше дишането. 33 градуса температурен рекорд за октомври, какъв рожден ден ще бъде само, много горещ, както никога!

Но същинската история за това пътуване или може би е редно да го наричам преживяване следва. Първо малко красоти, на които станахме свидетели във въздуха благодарение на чудесното време:

Посрещнахме изгрева над Атина
Атина след изгрев
Атина от високо
Гръцки островчета

Толкова приятно беше да отдъхнем в прохладното малко летище, откъдето купихме и билети за автобуса към Слима. Arriva имат гише, но ако случайно бъде пропуснато, на самата спирка пред изходите, облечени в светлоотразителни жилетки, стоят други служители на фирмата с касови апарати в ръка, от които също могат да се купят билети. И евентуално да ориентират туристите дали са застанали от правилната посока например. За хора, които не са свикнали с обратното движение това може да е доста объркващо. Бяхме решили, че ще пообикаляме с градския транспорт из острова в идните дни, затова вместо еднодневни билети купихме директно седмични карти (12 евро за 7 дни). Беше петък, а в понеделник си тръгвахме, но бяхме преценили, че ще ни е по-спокойно да решим казуса с придвижването по този начин. До момента, в който се сблъскахме реално с градския транспорт в Малта.

По разписание трябваше да очакваме автобуса след 20-тина минути. Това беше начална спирка и нямаше да се налага да го стопираме. На острова автобусите се стопират като маршрутки, но не изглеждаше всички спирки да са обозначени като такива. За да слезеш, трябва да знаеш къде да го направиш, натискаш бутон, за да знае шофьора къде да спре.

Имаше време да поогледаме. На отсрещния тротоар две полицайки с космически каски на припек проверяваха дали спрелите коли са нагласили правилно часовника си за паркиране и ако не- да напишат фиш. Часовникът е картонен, със стрелки, шофьорите го поставят на стъклото си, не съм сигурна какво точно показва, но се използва при паркиране. Забавлявахме се като деца, когато лявата врата на автомобилите се отваряше почти в движение, от нея изскачаше човек и колата после продължаваше да се движи, сякаш шофьорът вече го няма. За несвикналите с ляво движение като нас си е преживяване :).

Старите автобуси сега изпълняват единствено декоративна функция като каравани, от които могат да се купят сувенири или туристически боклуци. Когато са били в действие до съвсем скоро са били собственост на шофьора. Спазвал се е принципа, че колкото по-накичен и отрупан е вътре, толкова по-добре. Всеки автобус е бил уникат.

Макар автобусният автопарк да е обновен от 2-3 години, старите класики, за които малтийците все още тъгуват са заменени с не много по-нови, но климатизиарни техни събратя. Един такъв ни се изплъзна буквално за секунди. Както беше с табела Т3 примерно, се оказа изведнъж, че всъщност е Т1, но подменена точно преди да тръгне. Виковете на подвижните касиери: "Т1, Т1", сочейки отпрашилия рейс, бяха позакъснели. Доста се ядосахме, че още половин час ще трябва да чакаме следващия. Него вече зорко следихме да не промени табелата си и съответно маршрута. Един час след кацането най-накрая потеглихме към хотела.

Палмите от летището изчезнаха. Минавахме покрай каменни огради с кактуси по тях, прегорели буренясали дворове, а отпред се откри гледка към хълм, отрупан със сгради в пясъчни тонове. И никаква зеленина. Много пустинно усещане. Споделих това в последствие с моя позната, живееща в Малта. Тя каза, че когато пристигнала през юни не можела да повярва колко зелено и свежо било всичко. Между другото и през зимата е така, когато Малта е обливана от поройни дъждове, бури и подобни островни стихии. Следя редовно Malta Weather и до днес, затова съм толкова информирана :)

Рейсът сякаш започна да се движи в кръг, минаваше през едни и същи спирки, караше бясно в тесните улички, на места едва се разминаваше с насрещните. Тогава движението спираше и оглеждахме отблизо старите, олющени сгради, тесните тротоарчета и типичните цветни тераси. После пак бясно се заспусквахме по улиците надолу, нагоре, качваха се хора, други протестираха от резките спирачки, спирките се редуваха на таблото. На някои шофьорът спираше, на други- не, следваха списъчно това, което имахме разпечатано, но само в началото. В някакъв момент се появиха други, които бяха явно по друг маршрут. Ами сега!? Кога ще натиснем звънчето, за да слезем? Шофьорът малтиец говореше само на малтийски. А нали уж всички трябваше да говорят и на английски!? Но не бяхме единствените изпаднали в недоумение. Диалозите сред пътниците започнаха да се водят на висок глас, всеки питаше някого за къде е, уговаряха се за помощ, но все пак усетихме, че приближаваме, когато архитектурата се промени, стана по-съвременна и се задвижихме край морето. Накрая шофьорът, подобно на хората от спирката пред летището се развика "Слима, Слима" и слязохме успешно. Пообъркани от преживяното и след близо час клатене в автобуса стигнахме (за сравнение на връщане пътят до летището отне само 15-тина минути). Транспортът беше едно от най-разочароващите неща за страна, която разчита в огромен процент на туристи. Това доста повлия на последвалите дни, в които решихме, че нямаме достатъчно време да се надяваме на късмет, за да стигнем до други точки от островите и категорично отрекохме автобусите като начин на придвижване.

За да съставим някакъв нов план и докато чакахме да се настаним, потърсихме сянката на близко заведение, където ни обслужиха... на български. Това породи още размисли и коментари на тема българите в Малта (които бяхме чели, че са доста там) и заключението, че май тук не бихме живяли. Дори с бира Cisk не можахме да преборим много жегата, влагата беше попила вече в дрехите и косите ни и не ни пусна в следващите няколко дни. Реанимирахме цял следобед пред климатика. Едва по-късно решихме, че може да рискуваме да се покажем отново навън.
Столицата Валета гледана от брега в Слима.

На отсрещния тротоар цялата крайбрежна алея беше препълнена с викачи за разходки с лодки, толкова объркващо много бяха те, но точно желаното от мен вече беше приключило работа. Качихме се на фериботче, което за 2.60 евро двупосочно ни откара  до столицата Валета, която реално ни се падаше на отсрещния съвсем близък бряг. За няма и 5 минути вече бяхме там. Това беше единствения транспорт, който ползвахме през следващите дни. За съжаление бяхме леко ограничени заради зимното работно време, последният ферибот обратно към Слима беше към 19.00 ч.

Когато гледахме от България картата на Малта, мащабите изглеждаха по-малки, отколкото се оказаха в действителност. Да, градчетата се сливат като квартали, само табелите маркират, че следва друг, но идеята да вървим пеш до някои от тях отхвърлихме на място. Реално имаше доста път да се измине и пак щяхме да пропуснем много от малкото неща, които все пак направихме. Една вечер пробвахме да стигнем до Сейнт Джилиян, разхождайки се небрежно по крайбрежната алея и на места леко трудно заради уличния трафик все пак успяхме. Но бързо решихме да се върнем, тъй като вече се беше стъмнило, а отмарящите там англичани вече бяха напреднали в алкохолния запой и даваха признаци на начална агресия.
 Валета

Малта се състои от 3 острова- Малта, Гозо и Комино, като логистиката между тях става с лодки. На всеки остров има различни привлекателни дейности за туристи. Една от целите ни беше поредната разходка сред тюркоазено сини води край Комино и Azure Window на Гозо, но тях видяхме само на прекрасните (и изненадващо евтини) малтийски картички за съжаление. Вариантите за стигане до тях бяха градски автобус (мисля, че трябваше да сменим 2 от Слима или от Валета) в комбинация с лодка, уредена на място или с туристическите лодки, организирани на кея, но включващи също целодневни обиколки на целия остров Малта, което доста разводняваше целите ни. Затова се порадвахме на това, което столицата Валета успя да ни предложи за ден-два и както вече споменах се движехме изцяло пеша и с ферибот, благодарение на който се разхлаждахме в жегата с морски бриз.
За да се стигне до сърцето на Валета от пристанището има два варианта- стръмна улица и обходна, но полегата улица. Първо тръгнахме по полегатата, но докато се стигне до пресечка, в която да се влезе към града се обикаля доста покрай високите крепостни стени и няма много за гледане, освен средиземноморската шир и отсрещните курорти. По стръмната улица пътят е доста по-пряк, като предвид многото баби, които се изсипват от круизните кораби малтийците предлагат и такси за 1-2 евро (разстоянието наистина е много кратко). Има и карети с коне в стил атракция на Слънчев бряг :) Самите улички са много тесни, на места стръмни, повечето еднопосочни и трудно се разминават 2 коли. Навсякъде където вдигнеш глава виждаш типичните цветни балкони на къщите, толкова близо един срещу друг, че съседите могат спокойно да си говорят през прозорците. Съседските взаимоотношения не приключват с това. Не е нетипична гледка да видиш как покупки от магазина се подават с въженце през прозореца.

Малкото фериботно пристанище


Типичните цветни балкони, които се виждат щом вдигнеш глава нагоре.

В същинския център на столицата влизането с автомобили е забранено, така че има оформена пешеходна улица с капанчета и магазини. Като бивша английска колония не е учудващо присъствието на типичните червени телефонни кабини и червени пощенски кутии, които силно контрастират на цялата типична архитектура (изключвам новостроящите се курорти като Сейнт Джилиян и строежите в Слима).


Уличен оперен певец на централната търговска улуца на Валета.
Шляенето ни в жегата съвсем логично беше съсредоточено и в търсене на сенчесто място, на което да поседнем. Имайки предвид, че вървяхме без цел и посока (много типично за нас) успяхме случайно в един от следобедите ни да стигнем до Горните градини Барака / Upper Barrakka Gardens (чиято реклама се вижда на двигеателя на самолета по-горе). Там, освен че имаше безплатен интернет, имаше прохлада от приятните зеленини, място за освежаване и страхотна гледка към Трите града (Виториоза, Сенглеа и Коспикуа).

Upper Barrakka Gardens
Upper Barrakka Gardens
Изглед от Upper Barrakka Gardens към Трите града


Бяхме чували, че там се провеждат т.нар. топовни гърмежи, но ги бяхме изпуснали. Те са само по  обед, затова в деня, в който пътувахме обратно към България си поставихме за цел да бъдем отново там в 12.00 ч., за да ги видим. Така и направихме. Единият от нас застана да ги гледа от горната площадка, а другият плати 2 евро вход за кратка лекция и по-близко наблюдение на процеса около ритуала.
Около 15 минути преди 12.00 часа се появи облечен в униформа мъж, който зареди топовете. Към 10 минути по-късно той застана мирно до тях и започна церемониално да гледа часовника си. Минута (и дори по-малко) до точния час той отброи с викове няколко пъти и изстреля заряда към водата. В този момент всички фотоапарати защракаха бясно, но гърмеж така и не се произведе. Всички наоколо се спогледаха и в този момент, както бяхме свалили фотоапаратите, топовният гърмеж прокънтя. Изпуснахме огъня хаха! Трябвало си време, но кой да знае такива неща :) Казахме си ОК, сега ще хванем следващите топове как гърмят. Да, ама не! Всички топове гърмят само, когато е празник. А денят не беше такъв и само един беше зареден.

През това време обаче другият агент горе на площадката бил заговорен от един германец, който редовно идвал на почивка тук. Онзи човечец се впуснал в разговори за живота, за това, че или се влюбваш в Малта от първия път или я намразваш (е, хайде, чак пък намразваш...) и за ритуала по топовните гърмежи. При едно от идванията си тук бил ходил на посещение в една от кулите отсреща, където всъщност се намирал най-големия топ на острова и втори по големина след този в Гибралтар. Та там им разяснили тайната съставка на нещото, което гърми всеки ден- брашно. За по-голям ефект, чисто театрално и за голяма пушилка зрителите виждат ефект като от холивудски филм.

Достъпът до тази част на площадката е само срещу платен вход. Но напълно безплатно е наблюдението на топовните гърмежи от горната площадка.

Ритуално отброяване на минутите до 12.00 ч.
Пушилка от брашно за по-голям ефект
А най-големите "гадове" бяха всички онези с яхтите долу, които към 12.00 започнаха да се навъртат из водите на залива и да чакат шоуто откъм водата :) И тъй като има разни разходки с лодки из пристанищата може да се вземе обедна лодка, която да предложи същото представление, стига да се напасне времето. Ние също направихме едно плаване в района, но в предходен ден и тези идеи нямаше как да планираме още тогава, защото при нас беше малко спонтанно. Но разказът за това следва в Част 2.
 
Багети с домати и моцарела, в компания на бира Cisk
Където и да ходим за мен храната винаги е лек проблем. Затова ще спомена и за малтийската. Специалитетът в Малта е печен заек. Не сме го пробвали, но се появи шега между нас, че колко му е да е печена котка, печени и двете животни изглеждат подобно. А котки в Малта има в изобилие по улиците, но това е само наше извратено предположение. Иначе като всяка страна, имаща досег с море тук преобладава морска храна. От съседката Италия пък влиянието в пастата е голямо, но е ясно, че италианците си остават ненадминати. Приятно ме впечатли една марципанова торта, която също се води специалитетът в сладкото на острова. На външен вид не е привлекателна и изкушаваща, но на вкус си заслужава да бъде опитана. Тук мога да предположа, че силицилианците са се намесили, тъй като в Сицилия правят много марципан (марципанът е бадемова паста и я обожавам). Оставих я на последно място, но логично е , че почти навсякъде може да бъде поръчана английска закуска (за тези, които биха си причинили нещо толкова тежко за старт на деня).
Водата. Водата не е питейна. Тя е преработена с обратна осмоза морска. Така че за по-сигурно и бирата е добре да бъде бутилирана, а не наливна. Малтийците имат също и своя безалкохолна напитка Kinnie , за която пак разбрах твърде късно и така и не опитах. Местните си я възхваляват по форумите, но нямам база, на която да потвърдя заслужава ли си съжалението от пропуска ми.

Полезна информация- контактите  са с английски стандарт.


Краткият престой в Малта комбинирахме с еднодневна екскурзия до Сицилия, която е само на 90 км разстояние. Разказът за този ден е ТУК . Доста разпокъсахме трите си дни, но изкушението беше голямо. Затова и се разминахме с екзотично сините води на Комино , за които си трябва поне ден отделено време и обикаляхме само из околните на Валета води.

Из пристанищата на Малта (Част 2), Етна изригна!