Исландия (част 3) - по южния бряг

Едно от предимствата да се събуждаш рано в Исландия е, че успяваш да си бодър още в 6.30ч. сутринта, тъй като са с 3 часа назад спрямо българското време. Домашна закуска с гофрети и сладко от ревен (rhubarb), отгледан в градината на чичко Ламбастадир и вече сме отново на главния път. Скоро равният, заскрежен пейзаж се разнообразява от планински възвишения и колкото повече ги приближаваме, толкова по-ясно започват да се забелязват водопади, няколко. Отново щом отбием в някоя канавка и настъпва невиждан автомобилен трафик. Искрено се надявам някой съвестен исландски гражданин да не се е оплакал от нас.

Водим се по опростената карта, която снимах от една брошура във фермата и стигаме

Seljalandsfoss

Завиваме по добре означения път и установяваме, че вече е доволно пренаселено с автобуси, бусове, джипове. Наместваме се и ние с малката червена фурия. По правило от организираните турове се изнасят бързо, а ние разполагаме с (почти) цялото време на света. Навличаме дъждобрани върху зимните дрехи, има дъждобран и за фотото. Крайно недостатъчно. Само приближаваме водопада и всичко става в мокри пръски. Започваме да изкачваме отъпканата и слабо обезопасена пътечка, вече заледена, помагаме на едни азиатчета да се снимат и ето ни зад водопада. Тадаааа! От грохота на водата не успяваме да чуем думите си, но не е нещо важно. Всичко е мокро, бършем капките в опит да си направим читава снимка и ние, едва издебваме свободно пространство без да си пречим с други посетители. Криво-ляво успяваме. Мъчим се да изпълзим по още по-заледените дървени стъпала от другата страна, успешно слизайки виждаме как прииждат още ентусиасти със стативи, с по 2-3 тела с дълги обективи. Охоо, не знаете какво ви чака, момчета! След малко се връщат, техниката е достатъчно ценна да бъде намокрена. На паркинга се е извила опашка пред единственаста караванка продаваща от магнити до промоционални мъфини, нищо не харесвам и тръгваме към съседното водопадче на 50-тина метра. Но ни спира ограда с табела "частен имот". Там три дечица подскачат на една купа сено като на батут. Колко човека могат да се похвалят с 40-50 метров водопад в задния си двор?

Отново сме на главния път. В ляво на нас се извисяват покрити с леки мъхове планини, с форми, от които си личи, че са се образували от стичане на лава. Потвърждение на това е наполовина изровена от застиналите скали къща. Близо сме! И като потвърждение на думите следва отбивка за снимки. В далечината е леко покрития със сняг

Eyjafjallajökull (eyja- остров fjalla- планини jökull - ледник)

(Ейя-фятла-йокутл, в случай, че някой не вярва, че можем да го произнесем). Това е най-близкото разстояние, от което запечатаме момента, в подножието му пак има ферма,  частна собственост. В Исландия има 130 активни и неактивни вулкани. Едва ли щях да изровя тези факти ако този, който съзерцаваме в далечината, не беше привлякъл толкова обществено внимание. През 2010-та г. малкото му изригване, съпроводено с топене на гледчерен лед, създава масивен облак от пепел, който блокира въздушното пространство на северна и западна Европа за 6 дни. Утешилната статистика е, че няма известни каквито и да било жертви от изригване на вулкан на този остров от векове, било то и от стичаща се лава. Всяка вулканична активност се наблюдава още от най-малкия сигнал за зараждането й и хора и животни биват бързо евакуирани, за да се избегнат фатални последици.
Няколко снимки и продължаваме към следващата точка от маршрута. Освен онази полуизровена къща и зловещите снимки при вулканичния информационен център, нищо друго не свидетелства, че тук е имало катастрофално събитие.

Останки от зарита от лава къща

Eyjafjallajokull

Големи щастливци сме- времето е прекрасно и шофирането върви леко. След минути стигаме до следващия водопад от маршрута ни

 Skógafoss

Пак взимаме дъждобраните, но не се приближаваме толкова, че да има нужда от тях. Този водопад е по- внушителен на ширина - 25 метра. По хълма в страни от него има изградени стъпала съвсем до мястото, от където водата започва да пада надолу, но не се възползваме от тях. Ставаме свидетели на някаква импровизирана сватбена фотосесия на азиатски младоженци, от които не можем да избягаме и все ни влизат в кадрите.  Радваме се на единична дъга, скоро изгрява и още една. Според една легенда първият викинг, заселник в района, заровил златно съкровище в пещера зад водопада. В слънчеви дни съкровището проблясва между водните струи. Мнозина се опитали да намерят златото и един млад местен все пак успял. Завързал въже около пръстена на сандъка, но щом дръпнал успял да изтръгне само него, а сандъкът изчезнал. Този пръстен уж бил поставен на вратата на църквата в Skógar, a съкровището останало да блести зад водопада. Предложих да пробваме да минем под дъгата, но спътника ми имаше по-добра идея- да уважим огромните домашни бургери и пай със skyr (исландско кисело мляко) в ресторантчето до паркинга.

На метри от тук е открития музей Skogar, където могат да се видят традиционни покрити с мъхове селски къщички, такива, в каквито преди само малко повече от век са живяли исландците. Точно тук е и църквата, на чиято врата би трябвало да е халката от сандъка със съкровището от историята по-горе. Има платен вход, но видимостта е добра и от паркинга, затова се ограничаваме само до тук. Последен поглед към Еяфятлайокутл, който служи за фон на всичко до момента и потегляме по първокласния път 1 към следващото вълнуващо ни място.

Пренебрежително отношение от тяхна страна и изобщо не са плашливи. Вижда се и една черна овца в дясно.

Мини вулканче на хоризонта

Барака сред нищото. От тук се е стичала лава към океана и в дясно от пътя всичко е изравнено.

Dyrhólaey 

Това е най-южната континентална точка на Исландия. В буквален превод името означава "хълмистия остров с отвор на врата" и идва от формата на скалната арка, която водата е издълбала в скалите. За да стъгнем до мястото отбиваме от главния път и около 6 км караме по тесен криволичещ еднолентов път. Има някакви телени огради край пътя, но не са попречили на овцете да излязат на разходка по шосето. Въпреки че не се разминаваме с други коли, на черния паркинг е пълно с джипове.  Тук е неземно красиво... и много, много ветровито. Видимо е как лавата на все още активния мощен вулкан Katla се е стичала към ледената вода. Гледаме от високо самотна скала със звучното име Arnardrangur ("Орлова скала"). До преди 150 години на нея са гнездяли орли, но сега единствените птици, които виждаме наоколо са гларусоподобни птици. Надявахме се да видим пъфини, но нямахме този късмет. Мястото е обявено за природен резерват. Наоколо с ниски колчета и въженца са оградени малки площи с едва подаваща се растителност, но табели умоляват туристите да пазят така ценната флора, успяла да се захване в черната вулканична земя. Гледката към океана е респектираща, въпреки че водата днес е изключително спокойна. Дали заради това или просто сме тук по време на отлив, има възможност да направим кратка разходка по брега. Вълните са изрязали в насечени геометрични форми извисяващите се наоколо скали. В същото време плажът е покрит с гладки, перфектно заоблени камъни, сякаш са декоративна украса, която някой е насипал тук допълнително. При бурни води пещерите, които откривам са пълни с вода, сега обаче мога да надникна.

В далечината се виждат израстъците на Reynisdrangar

Arnardrangur (Eagle Rock)

Dyrholaey. Има истории според които при отлив дупката в скалата е толкова голяма, че през нея асове- пилоти можели да минат с малък самолет.

Заигравам се да гоня морската пяна, която вълните бързо прибират. За първи път стъпвам на черен плаж и контрастът на бяло и черно ми се струва много красив.

В далечината се виждат скалите на

Reynisfjara и Reynisdrangar

Още докато подготвяхме маршрута в България си бях нарисувала сърчице до името им, отбелязвайки ги с това като задължителни за посещение. За да ги достигнем от главния път се отбиваме и караме около 3 км  навътре към брега. И за тях исландците си имат легенда разбира се! Според нея структурите на Reynisdrangar (островърхите скали) възникнали, когато три трола влачили тримачтов кораб към брега, но докато траели усилията им били изненадани от изгрева и слънчевите лъчи ги вкаменили. Добър изглед към тях се оказа, че има от бензиностанцията на град Вик няколко километра по-нататък по пътя, но ние се заиграхме минимум час на плажа и доста напреднахме с времето. Тук отново срещнахме азиатските младоженци с фотосесията си, но този път не си пречехме.

В сладкарничката до паркинга пък ставаме свидетели на истинска исландска сватба. На една маса, подредена официално с цветни салфетки и семпла ваза с цветя, бяха седнали булката с пищна рокля с дълъг воал до земята, спретнат младоженец с оранжева роза на ревера и четирите им деца - момиченце-шаферка и три костюмирани момчета на различна възраст. След като се нахраниха (а ние скришом ги наблюдавахме с парчета целувчена домашна торта), малката шаферка хвана щастливо дългия воал, булката облече пухено кожухче и всички дружно се качиха на семейния джип, най-вероятно прибирайки се в семейната ферма някъде наоколо. Поради слабата населеност на районите извън столицата (примерно град Вик е с по-малко от 300 жители) вероятността в едно населено място свободните мъже и жени да се окажат роднини е голяма. За да се избегнат кръвосмешения южняците понякога се налага да си търсят половинки от противоположни части на страната и обратното важи за населяващите северните градове. Друг интересен семеен факт- исландските жени не приемат фамилията на своя съпруг, просто защото фамилиите на хората имат два вида окончание: -dottir, обозначаващо чия дъщеря е момичето и -son, което уточнява чий син е момчето (напр. Gunarsdottir е дъщерята на Гунар, Gunarson в превод е сина на Гунар). Логичното обяснение тук е, че няма как жената да бъде нечий син, тя винаги си остава дъщеря на баща си.

Част от Reynisdrangar

Скалите на Reynisfjara. В далечината се вижда отвора на Dyrholaey.

 Пофилософствах, а сега трябва да продължим нататък. Вече започва да се смрачава, а ние може да се каже сме стигнали едва до половината път. Трябва да пристигнем в следващата ферма, в която ще нощуваме преди 21ч., защото само до тогава е настаняването. Обещаваме си, че в следващите 200 километра  няма да спираме за никакви снимки. Всъщност няма и нужда да го правим. Озоваваме се на поле от лава (нищо ново!), покрито със солиден слой от мъхове. Гледчера Myrdalsjokull има голяма заслуга за пейзажа, при топенето му района се наводнява толкова силно, че по пътя всичко се отнася от водата.

В падащия мрак все по-трудно различаваме някакви силуети на тук-таме оставени камари, върху които избуява миниатюрна флора. И ако щете вярвайте, но тези купчини погледнати от различен ъгъл имаха форма на застинали тролове, каквито се илюстрират по книжките. Отделно докато се движехме имахме чувството, че и мъховете мърдат и всеки момент нещо ще проговори. Едва ли е имало нещо халюцигенно в храната, просто мястото предразполага към такива зловещи фантазии. Пък и стана тъмно, страховете се изострят, особено като сме сами на пътя. Твърдят, че голям процент от исландците вярват в съществуването на фантастични същества. Е, пишете ме и мен в този процент!

Постепенно пред нас се осветяват само колчета край пътя и усещаме силен страничен вятър. Изобщо нямахме идея къде сме, само следваме пътя. Изгубихме телефонен обхват, радиото също млъкна и обстановката стана доста тягостна. Километрите едва - едва намаляват, имам чувството, че ни отнема цяла вечност да прекосим мястото, на което се намираме в момента. Минаваме няколко пъти по странни мостове, изцяло метални и само с едно платно за двете посоки. На по-дългите има отбивки за разминаване ако две коли се срещнат някъде по моста. Все се случваше точно, когато ние минаваме, да има движение и да се разминаваме с ТИР-ове, които хвърляха камъчета по предното стъкло. Все пак в 20.45 ч.  невредими стигаме до доста приятното хотелче и заслужено изпиваме по няколко скъпи бири в ресторанта на хотела, хей така, за кураж :)

Но дългия ден не приключи с това. На рецепцията две жени разпитват персонала къде и дали могат да видят северни сияния и получиха отговор от типа: "Север е към планината, гледате и чакате". А само на крачка навън от вратата огромни светещи арки вече се ширят по цялото небе. Три последователни нощи със сияния, това си е за хвалба! Този път шоуто е изключително силно, 5-та степен (от 9). Въпреки че небето бързо се покри с облаци все пак имаше време за снимки:

Изминали сме повече от 400 километра, наситени с изключителни гледки и емоции. Очаква ни още ден с колата на пътя, така че заспиваме здраво и непробудно към полунощ.

Маршрутът за деня

Следва: Планета Исландия (част 4)

Исландия (част 2) - Златният кръг

Оставаше да минем още едно кръгово, за да се включим в главния път 1 и да излезем от Рейкявик. Но объркахме изхода, което малко изостри комуникацията в колата. За щастие грешката се поправи много лесно и най-сетне се измъкнахме от града, задминавани от няколко пълни туристически автобуса. Значи сме на прав път! Времето и пътната обстановка бяха прекрасни- слънчево и сухо- оства да изпълним плана за деня- да покрием част от маршрута от т.нар. Златен кръг (Golden Circle Route), без излишно бързане.

Заредиха се есенни, още сутрешно-заскрежени пейзажи и аз естествено се окопитих след объркания маршрут и поисках да спрем, за да поснимам. Пътят няма мантинели и е много изкушаващо да се стопира в канавката, но засега ще спазваме благоприличие.  Виждаме някакво безлюдно пътче, на което отбиваме. Докато се чудя накъде да се завъртя, невиждала чуждоземни ферми, на малкото пътче настава трафик, няколко коли маневрират, за да ни задминат, всички шофьори говорят по телефоните си. Аз получавам упреци, заради които потегляме.

Караме минути, в дясно - друга ферма, чиито коне са дошли съвсем до оградата край пътя. Какъв късмет, рано-рано ще направя снимки и на исландските коне, та да ги отметна като "забележителност". Слизам. Дели ни някакво каналче и още 10-15 метра, конете вдигат глава, забелязали са ме. Малко приготовления и тъкмо да фокусирам, чувам някакъв човек крещи в далечината. Фермата е на около километър навътре. Той вика и размахва ръце. Привлича ми вниманието. Чувам лай на кучета, той продължава да крещи, лаят приближава. В мен се събужда някакъв инстинкт за спасение, побягвам като престъпник и успявам да вляза в колата точно преди кучетата да са стигнали до телената ограда. Не мога да повярвам! Като в американски уестърн трябваше и с пушка да ми цели в краката може би? Добре че в Исландия няма нито постоянна армия, нито полицията е въоръжена  (до скоро), за да са популярни оръжията. Този явно е насъбрал доста, за да предприеме такива действия. Никакви коне повече, заявявам. Никакво спиране повече, заявява пък шофьора.

Какво им е толкова специалното на тези коне? Не сте виждали такива, освен ако не се вълнувате дълбоко от тези животни или не сте били вече в Исландия. Те са порода, която се селектира само тук, като със закон е забранен вносът на други видове, с цел да бъдат запазени такива, каквито исландците са ги създали преди векове. Ако някой исландски кон бъде изнесен от страната това е завинаги, той не може да бъде върнат обратно.  Не са толкова изящни, колкото например състезателните жребци, почти с размер на пони, муцуната им е по-къса, а гривата им е гъста и доста буйна спрямо размера на тялото. Освен това имат някакъв специален, пети ход, който при другите породи коне не съществува. Поради липса на хищни животни на острова, конете в Исландия са дружелюбни и неплашливи на теория, но при индиректен сблъсък със собственика им може да се стигне до неочаквани ситуации, както се случи за лош късмет на мен.

Продължаваме по пътя, вече сме се отклонили по път 36, разминаваме се предимно с джипове. Малката ни количка спазва ограниченията от максимална скорост за острова 90 км, но май е единствената. Шосето е хубаво, няма една дупчица по него, но не смеем да нарушаваме правилата. Дни преди да тръгнем в един исландски блог се обсъждаше глобата за превишена скорост на чужденец. Бил сниман от камера, докато карал със скорост 100-110 км/ч извън града. Получил фиш за глоба, равна на 150 евро. В същото време исландската авторка на блога сравняваше своята глоба, получена за същото провинение, равняваща се на 50 евро. Макар и негласно стигаме до извода, че и в Исландия има двоен стандарт за чужди и местни, така че да не са се чули оплаквания! Междувременно ние правим възможното, за да избегнем подобни нарушения. Не бързаме, ограниченията изглеждат поносими и не се променят, освен ако не наближим някакво миниатюрно селище от 3-5 къщи. Мигащи табла показват скоростта с усмихнато човече ако сме в рамките на ограничението.

Трафикът не е натоварен, освен в моментите, когато решим да поспрем за снимки :)

Мантинелите по пътя са рядкост.

Подобни къщички има през няколко километра. Оферират легло и покрив над главата. Възможностите за избор са ограничени, което обуславя и високите им цени.

Видят ли се струпани, спрели коли на някое място, значи има нещо за гледане. Виждаме отбивка край пътя, не са много, тази е първата от километри насам. Любопитно паркираме и ние. Поле, на което има различни по размер каменни купчини, подредени от преминаващите туристи. В миналите векове викингите са изпозлвали каменни канари за маркиране на маршрутите си. Сега подозирам, че се е превърнало в някаква интерпретация на заключените по мостовете катинари. Не се задържаме дълго.

Навлезли сме в територията на национален парк

Thingvellir (Þingvellir) 

Първата официална точка от Златния кръг. Има голям асфалтиран и разграфен паркинг, информационен център с мултимедия, сувенири, входът е свободен. Тук дори и тоалетната е автоматизирана и може да се плати с карта. Избързваме, за да изпреварим групата японски туристи, преди да започнем да си пречим на всяка крачка. Но парка е огромен и има място за всички.

От историческа гледна точка Thingvellir е мястото, където през лятото на 930 година е основан първия исландски парламент, с което се твърди, че се поставя и началото на Исландия като нация. На това средище хиляди хора от всички краища на острова са се събирали през вековете, за да проведат събрание, но в същото време в продължение на седмици са търгували, празнували, провеждали са игри.

Природният феномен, с който ни привлече обаче това място е пукнатината между северноамериканската и евразийската тектонични плочи, които бавно се отдалечават една от друга (с между 1-18мм на година) и чието буквално разкъсване може да бъде видяно при образувалият се между тях каньон. Това дава и обяснение за почти непрекъснатата сеизмична и вулканична активност, която не оставя Исландия в покой.

От панорамната площадка

Една от най-старите исландски църкви.

Времето започва да напредва, прекарали сме тук поне час. Отново сме в колата, втренчени в черното шосе и все така продължава да няма никакви дървета и храсти наоколо. Виждаме бензиностанция, първата по пътя ни откакто сме тръгнали.  Не се знае къде и кога ще има следваща. Колонките са на самообслужване, инструкциите се четат внимателно. Първо се въвежда прогнозна сума, за която искаме да заредим. Литър гориво е малко над 3 лв. Получавам моментално смс от банката за блокираната сума. Щом има достатъчна наличност зареждането може да започне. Изгорили сме едва десетина литра, затова щом автомата спира да влива бензин, остатъчната сума ми е върната в картата.

Навигацията ни подвежда и се озоваваме пред табела за някакъв голф и необитаема "частна собственост". Бързо сърфиране из интернет и разбираме, че сме се отклонили по друг път. Не е страшно, само няколко километра до правилното "кръгово" за път 35 и сме пред пренаселения паркинг на следващата забележителност. Поради популярността на мястото тук има огромен магазин с типични вълнени дрехи, закачливи сувенири с викингско присъствие и спасителен ресторант, в който хапваме поредния вкусен бургер. Една исландска студентка се опитва да ни убеди да направим анкета, която ще отнеме "максимум 5 минути". Не й се връзваме, половин час по-късно жертвите й още попълват отговорите в листовките. С подновена енергия и сили вече можем да видим:

Geysir

Това е именно първоизточника на думата "гейзер", от исландски "изригвам". Подробност обаче е, че Geysir всъщност изригва много рядко, понякога е неактивен и с години. За сметка на това на няколко десетки метра от него Strokkur прави невероятно шоу на всеки 5-8 минути. Пролуките в земята, отприщили този феномен, естествено са в следствие на земетресения.

Геотермална зона по пътя към главната атракция

Сред пушеците забелязахме скрити малки коминчета. Неясно е дали са само за подсилване на ефекта с пушека.

Вода бълбука от всяка дупка наоколо. Температурата й е 80-100 градуса.

Всяко зрелищно изригване е съпроводено с бурни, радостни възгласи от всички скупчени наоколо хора. Започва с дълбок бълбукащ звук, засилващи се кълба от пара и гореща струя вода изхвърчава на височини между 15-20, а понякога 40 метра.

Мисията за деня е добре изпълнена. Съвсем съзнателно пропускаме намиращия се в голяма близост водопад Gullfoss ("Златният водопад") и се отправяме към Selfoss, където сме резервирали нощувка в крайпътна ферма. Правим сериозно връщане в посока Рейкявик, но да имаш самостоятелна спалня и баня насред нищото има своята цена (заедно с доста по-високата парична равностойност). Да, това е едно от нещата, които за нас бяха много трудни в планирането. Малко са местата с подслон, на които можеш да проявиш туристическа лиготия. Ако комуналният живот не ти е присъщ и не можеш да пречупиш задръжките си, плащаш солено за това. И не че причината е в отдалечеността от големия град, в самия Рейкявик проблемът беше същия- масово местата за нощуване са със споделени удобства. Според мен има няколко причини. Макар Исландия да не страда изобщо от липса на туристически поток, той за щастие не е толкова масов (би било унищожително!), колкото в световно известните дестинации. От друга страна природата е толкова сурова и често жестока, че дори и малкото, което хората са изградили, периодично може да бъде отнесено от изригнала лава или силно земетресение. Не на последно място местните нямат проблеми с голотата. Това е страна с оскъдни слънчеви дни и всяка възможност за здравословна порция тен навън се използва. Има много, ужасно много термални води, реки и басейни, в които те обичат да се къпят и каляват дори в снежните месеци. Къде между тези им действия да вмъкнат време за срамежливост, суета или комплекси!? Така че ние, обременените, сме си виновни :)

Не знаем колко време ще ни отнеме пътя, почти не спираме за снимки. Редуват се ферма след ферма. Навсякъде пасат исландски овце (те също са по-специални) и коне, а към всяка селскостопанска постройка се виждат добре оборудвани трактори и машини- сигурно най-голямата мечта на всеки български дядо с парче обработваема земя. Размисляме се над чудесата, които тези хора правят, за да оцеляват сред такава природа и се чудим какво отглеждат на тази черна, вулканична земя. Намираме някои отговори през следващите дни.

Отбиваме в къща Lambastadir, внимаваме каменистият път да не причини някакви драскотини по колата, не ни трябват застрахователни разправии. Няколко свободни кончета пасат край пътя, не са зад ограда. Но след утринната случка не смея да ги доближа, правя опит да ги снимам в движение от колата и това май е най-близкия ми контакт с тези животни. Собственикът беше голям симпатяга, който кръстихме чичко Ламбастадир. Оглеждаше ни с интерес. Така сториха и патиците, които фръцкайки се дойдоха да ни посрещнат, клъвнаха ме по бутуша, задоволиха любопитството си и се врътнаха обратно, за да се върнат от където бяха дошли. Чичко Ламбастадир много се стъписа на историята ми от сутринта и обеща, че неговото куче е съвсем безобидно и че няма да имам проблеми с конете. Уви, повече на открито не ги видях. Показа ни и единствения си заек, който също се разхождаше щастливо и свободно из сламата. Бяхме напълно сами в цялата къща и щом светнахме лампа в стаята, до прозореца се наредиха две бели и една черна овца, гледайки нахално пришълците вътре. Къщата имаше собствен топъл извор, чиято вода на няколко минути сама се сменяше в пригоденото за посетители басейнче. При температура на въздуха близо до нулата потапяне в естествено горещата вода е заслужено  преживяване след дългия път.

Към 20.00 ч. се чува лека суматоха, на вратата на стаята се почуква и собственика идва да ни предупреди, че навън вече има красива Аврора. Скоростно навличам екипировката и изскачам навън, където се нареждам редом до новодошли гости. За тях е първото виждане на северно сияние, аз се изфуквам, че ми е за втора вечер. Слаба им е подготовката и бързо губят интерес, но първо всички се скупчват да гледат какво се случва при мен.

Оставам сама да се радвам на програмата, която природата ми е подготвила. Духовете на боговете (както са смятали векове назад) танцуват ли танцуват в пълна тишина. Над главата ми се вижда Млечния път, гледката е невероятна и незабравима!!! Съзвездията, които познавам в България са изключителна скука в сравнение с това, което виждам в Исландия. Сиянията са по цялото небе, трудно ми е да се завъртя на всички посоки, за да уловя всяка причудлива форма. Вътрешно тържествувам, една овца ми приглася в тъмното. След малко чичко Ламбастадир идва да я търси, черната овца се била загубила и явно това е бил някакъв отчаян зов. Е, не сме се разбрали с нея.
Тази нощ заспивам отново щастлива.

Маршрутът за деня

 Следва: Исландия (част3) - по южния бряг