05 март, 2017

Азорски острови (част 2): с автомобил из о. Сан Мигел

Началото бе в част 1 - Понта Делгада на о. Сан Мигел.

След цял пропилян дъждовен ден, реорганизирахме наема на колата и я поискахме по-рано, с надеждата да се измъкнем от леещото се мокро проклятие. Добре че офисът на фирмата беше на пешеходно разстояние. Там ни посрещна учтив чичко с американски английски, на края на всяко изречение слагаше "сър". Живна, когато видя България в документите и сподели, че сме първите българи, които среща, след познатия му баскетболист Слави, играл някога в местния отбор. Посъветва ни да не се качваме на магистралата, защото винаги в такова време се покривала с мъгла, а да хванем второстепенния път из малките градчета. Не го послушахме, искахме възможно най-бързо да избягаме в друга част на острова, а и минаването през градчетата, без да можем да слезем и да ги разгледаме, само щеше да ни дразни още повече. Човекът се оказа прав и мъглата беше непрогледна, но пък магистралата не беше и дълга, така че бързо мина.
Първа цел: Villa Franca (Do Campo) - градче/селце, не знам как да го определя според тамошните размери.




С влизането от главния път стопирахме на голям безплатен паркинг. Дъждът тъкмо се канеше да спре и по закътаните улички се разминахме тук-таме с местни, изпълзяли от сухите си укрития. Всички до един ни поздравяваха с Bom dia! (Добър ден!), а ние с охота им отвръщахме. 

По време на организацията на пътуването имах сериозно негодувание защо някои от активностите на Сан Мигел започват чак на 1 юни, след като туристи има и в предходните месеци. Драмата ми беше, че няма лодки, с които да стигнем до един интересен миниатюрен остров, с ограничен дневен достъп - Ilheu Vila Franca. Той е с кръгла форма, а в центъра му Атлантическият океан е образувал кътче за гмуркане с рибки и морски звезди. Единствената ни възможност била ако някое водолазно училище има група и склони да ни включи в превоза до там. Предвид времето и вълните, които бушуваха, на място изобщо не се и опитах да говоря с когото и да било по въпроса. Спуснахме се до брега, от където се полюбувахме с влажен поглед (заради ръменето, не за друго) на острова от дистанция.


После местното гостопримство продължи в един хоремаг, в който потърсихме нещо леко за хапване. Едната от общо две маси веднага беше освободена, за да седнем, но любопитните погледи продължаваха да бъдат приковани в нас. Осмелиха се да ни попитат от къде сме и "разговорът" тръгна. Не съм сигурна, че знаеха точно къде е България, само демонстрираха познания, че е далече. Но погледнато от средата на Атлантика, реално всичко е далече, та нямаше как да сбъркат. След препоръка за опитване на типичен местен десерт и Kima (газирана напитка с аромат на маракуя), поупражнихме португалски, което създаде приятна, весела глъч. Беше важно да се знае, че маракуя всъщност е маракужá, доста популярна явно, щом всякакви напитки и млека имаха задължително вариация с такъв вкус.

Намесвайки маракуята ще вметна, че на островите се отглеждат ананаси и мини банани. Първите са задължителни за опитване- много сочни и сладки, докато при бананите нямаше разлика във вкуса.

Под стартиралите отново дъждовни капки потеглихме по силно криволичещия път, водещ до Furnas. Нямаше смисъл да излизаме от колата, мъглата не позволяваше да видим каквото и да било в градчето. По тази причина и намирането на едноименната термална местност не стана от първия път. Навигацията ни показваше, че сме край езеро, но така и не го виждахме. Срещнахме обаче пешеходци с дъждобрани, които го обикаляха и те ни ориентираха къде са зоните, в които се приготвя cozido - местен специалитет, сготвен чрез естествената топлина в земята. Сутрин няколко ресторанта заравят в специално направени дупки тенджери със свинско и пилешко месо, наденици и зеленчуци. Оставят съдовете да къкрят и задушават няколко часа, използвайки топлината на термалните води тук. В 12.30 ч. ги изравят и организираните с рейсове туристи биват отвеждани на обяд в ресторанти в градчето. Най- популярният сред тях е Toni's,  в който се излъгахме да отидем и ние, но ако не се консумира cozido (което ние не направихме) всичко останало там е прехвалено и твърде надценено.

Платихме вход от 50 евро цента на човек, мислейки си, че трябва да стигнем пеш. Бяхме без дъждобрани, а китайския чадър вече беше счупен. Не знам защо решихме, че няма да вали повече... И тръгнахме покрай топли на допир скали, следвайки засилващия се мирис на сяра. 

Бълбукаща вода


Купчинките със заровени ястия са маркирани и с табелки на чий ресторант принадлежат.

Ястията вече бяха заровени, гледки разбираемо липсваха и като се има предвид, че със сярните изпарения събудихме спомените за гейзерите в Исландия, тук ни беше скучно, защото нищо не се случваше. Все пак сумата за вход беше пренебрежимо малка, затова дадохме шанс на "забележителността" още веднъж през идните дни...

Отново заваля! Дори кросът до колата не ни спаси от намокряне. Ще си вземем ли най-сетне поука?! 


Продължихме към Nordeste. Главната цел е достигането на най-западната точка на острова, където се кипри един фотогеничен фар. Пътят е меко казано "къдрав". Обратни завои един след друг, тръгнали са свлачища, мъгла, ураганен вятър. Сами сме на пътя и това е нормално, кой ще тръгне в това време по забележителности? Добираме се до Povoação и за почуда не сме сами- има още 2 автомобила с туристи на кея! Леко загатване за драматичните гледки, които щяхме да видим от високо при хубаво време. Ние дойдохме от облаците по върховете:  


И сме се запътили пак към облаците:


Ръми леко, и другите туристи се изнесоха. Останах сама и от някъде се появи местният луд, с подскоци и крясъци бързо ме приближи. Май е време и за нас да се махаме от тук. "Мръсна газ" по стръмни еднопосочни улички, тук е още по-безлюдно, къщите изглеждат като изоставени. В дворовете и по улиците имаше поставени чучела с човешки ръст, различни сюжети, пози, облекло- нещо като нашите кукери- гонят злите духове. 1 май е, празник, на който посрещат пролетта. Голямо посрещане ни спретнаха!

Стигнахме до отбивката за фарът с голямо "Ф" в Nordeste. До него се върви около километър пеша. Е, може и с колело, за който го влече. Половинката настоя да отидем, нищо че валяло. Нали вече сме мокри, хе хе! Така и не слязохме от колата. Гладът вече се обажда, природата ни зове. Навигацията услужливо ни отведе по куп еднопосочни улички до единствения на картата ресторант... който се оказа строителна площадка в момента. Отсреща имаше бензиностанция, но са колонки на самообслужване и тоалетни няма! Вали из ведро, като из две-три даже; котки, кучета, крави и овце се сипеха над нас. Бяхме паркирали самотно на огромен площад, а на хоризонта отчайващо беше атлантическа бездна. Изведнъж някакви хора притичваха иззад ъгъла, спасение! Спасителниет фар обаче бързо угасва. Частно парти, детски рожден ден. Заприказвах се с майките и след доста чудене от тяхна страна се оказва, че O Forno, пекарната зад църквата, днес работела. Сипех благодарности, църквата се виждаше от нас, но не и от навигацията. Ще тичаме до там! Щафетата ни предадоха едни от хората, които срещнахме на кея в Povoação. Друго може да няма, но тичащи туристи из Nordeste в този момент се намираха в изобилие. А в пекарната също бяха запразнили, само 5-6 pastel de nata, но като няма хляб и пасти ставаха.

За щастие от тук можехме да тръгнем по магистралата отново. Бурята продължаваше да ни подмята като хартиена лодка, карахме с 40 км/ч на късмет, нищо не се виждаше, добре че нямаше движение покрай нас. Половин напрегнат час по-късно нещата се успокоиха и мернахме чаените плантации край пътя- единствените такива в Европа и голям интерес за мен.

Спряхме колата пред мини фабриката- музей, има безплатен паркинг, входът към музея също е безплатен. Затова безпроблемно се скрихме от дъжда в къщата и разгледахме набързо машините из стаите с обяснения за процеса по обработка и сортиране на чая. Има безплатна дегустация, могат да се купят и пакетчета с него. В нормален работен ден би трябвало да има и работнички из стаите на фабриката. Не знам доколко ефективно работят или функцията им е само забавление за туристите. До тук добре, но целта е друга и нервно надничах през две-три минути навън, за да изхвърча при моменталното спиране на дъжда. Нямаше такива изгледи, затова взех счупения чадър и започнах да катеря баира на отсрещната страна на пътя. За съжаление не се виждаше нито колко има още напред, нито колко съм изкачила, зад мен пак падаше мъгла. Между борбата с вятъра, меките коловози, пълни с вода, счупения чадър и брулещия срещу мен дъжд се случи една глупост. Катерих 20 минути, за да установя, че не взех резрвните батерии с мен, а тази във фотоапарата свърши. На всичко отгоре се разлая някакво куче и си казах, че отново сгафих. След като един фермер в Исландия пусна кучетата си срещу мен, когато се опитах да доближа конете му... имам сериозни задръжки щом чуя лай. А тук колата беше далече и нямах никакъв шанс да избягам. Изсипах куп благословии към себе си и пораженчески се върнах в колата докато не е късно. Беше започнало да се стъмнява, та беше безсмислено да продължавам да упорствам.



Тази вечер не спахме в столицата. Бяхме резервирали в Lagoa. Разстоянията са наистина малки, така че нямаше значение коя ще бъде отправната ни точка за следващия ден.